Постинг
07.02.2023 12:38 -
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 42
Автор: forma
Категория: Политика
Прочетен: 415 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 08.02.2023 19:57
Прочетен: 415 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 08.02.2023 19:57
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 42
Без песен
Четвъртък, 17 Октомври 2013
От много време насам, не знам откога, се вслушвам в града.
Искам да чуя, рано сутрин, гласа на някое птиче.
Пойно птиче!
Преди години, утрините запяваха с изгрева на слънцето.
Днес, чувам само тракането на свраки и грозното грачене на гарги.
Къде изчезна песента на синигерчето и славея!
Дали животът, в който изпаднахме не промени и тях, дали, не ги прогони, както изгони децата ни!
Градът умира без песен!
Дали, знаете!
Дали, ви интересува!
Sine qua non! ... без което не може!
*
Moят град заприлича на умряла песен, отлетяла с вековете, песен, пята от други хора. Te пееха с него тогава, обичаха го, мечтаеха, имаха го!
Градът се промени, стана чужд за следващите, а те, като че ли бяха глухи и слепи – не виждаха, само сръчно го ръфаха, кой, както може!
Заглъхна песента, изчезнаха и птиците, замлъкна плача на децата.
Умряла песен е моят град!
Днес, никой не можеше да си я спомни – нито мелодията, нито другото, никой, нищо не помнеше.
И градът, дори! И той се изостави, опустя, изпустя, омършавя, потъна.
Умря и радостта, прекъсна се смеха.
Хората огладняха за обич, но, кой да им я даде?
Нямаше и кого да попитат.
Градът също мълчеше, не искаше да говори.
Бедните малки нови човечета заживяха скотски.
*
Нужна им бе песен и нейния звън! Но не са сещаха за града, не си и мислеха, че - само той би могъл да им я даде. А той ги чакаше, чакаше ги да се обърнат към него за помощ. Те, обаче, нищо не искаха, нищо и не даваха, сякаш, не бяха негови жители, а само - временно пребиваващи.
Отвърна се и реши да чака други хора, други времена. Опитът му го бе научил, че след поколения буболечки, идваха хора. С тях щеше да приказва, щеше да играе, щеше да е весел и щастлив, от зори до зори. Отново, щеше да запее, радостен и освободен от тъпанари!
*
Това бяха вашите деца, хора от скъдната утайка! Това са децата на безплодието и червената страст. Това са децата – кървави капки по вашата гноясала съвест, мръсни изцедъци на разложена душа ... и дрипи, покриващи душите.
Страшни рани цъвтят и капе черна, воняща кръв.
И звезди падат една по една ...
„Градът“ / Николай Райнов.
мп / септември 2013
Без песен
Четвъртък, 17 Октомври 2013
От много време насам, не знам откога, се вслушвам в града.
Искам да чуя, рано сутрин, гласа на някое птиче.
Пойно птиче!
Преди години, утрините запяваха с изгрева на слънцето.
Днес, чувам само тракането на свраки и грозното грачене на гарги.
Къде изчезна песента на синигерчето и славея!
Дали животът, в който изпаднахме не промени и тях, дали, не ги прогони, както изгони децата ни!
Градът умира без песен!
Дали, знаете!
Дали, ви интересува!
Sine qua non! ... без което не може!
*
Moят град заприлича на умряла песен, отлетяла с вековете, песен, пята от други хора. Te пееха с него тогава, обичаха го, мечтаеха, имаха го!
Градът се промени, стана чужд за следващите, а те, като че ли бяха глухи и слепи – не виждаха, само сръчно го ръфаха, кой, както може!
Заглъхна песента, изчезнаха и птиците, замлъкна плача на децата.
Умряла песен е моят град!
Днес, никой не можеше да си я спомни – нито мелодията, нито другото, никой, нищо не помнеше.
И градът, дори! И той се изостави, опустя, изпустя, омършавя, потъна.
Умря и радостта, прекъсна се смеха.
Хората огладняха за обич, но, кой да им я даде?
Нямаше и кого да попитат.
Градът също мълчеше, не искаше да говори.
Бедните малки нови човечета заживяха скотски.
*
Нужна им бе песен и нейния звън! Но не са сещаха за града, не си и мислеха, че - само той би могъл да им я даде. А той ги чакаше, чакаше ги да се обърнат към него за помощ. Те, обаче, нищо не искаха, нищо и не даваха, сякаш, не бяха негови жители, а само - временно пребиваващи.
Отвърна се и реши да чака други хора, други времена. Опитът му го бе научил, че след поколения буболечки, идваха хора. С тях щеше да приказва, щеше да играе, щеше да е весел и щастлив, от зори до зори. Отново, щеше да запее, радостен и освободен от тъпанари!
*
Това бяха вашите деца, хора от скъдната утайка! Това са децата на безплодието и червената страст. Това са децата – кървави капки по вашата гноясала съвест, мръсни изцедъци на разложена душа ... и дрипи, покриващи душите.
Страшни рани цъвтят и капе черна, воняща кръв.
И звезди падат една по една ...
„Градът“ / Николай Райнов.
мп / септември 2013
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 1263 Руските войни срещ...
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 1265 МИМИКРИЯ
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 1272 Справедливостта
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 1265 МИМИКРИЯ
ГРАДСКИ ЕСКИЗИ N 1272 Справедливостта
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
