Постинг
24.04.2019 02:36 -
Решението на България за закупуване на нови бойни самолети – безкрайно закъсняло
Автор: valentint
Категория: Политика
Прочетен: 382 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.04.2019 02:38
Прочетен: 382 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 24.04.2019 02:38
Тъй като изобщо не съм убеден,че някой,като се започне с президента - летец и надолу по веригата си има каквото и да е понятие за какво служи,как се използва и какви задачи може и какви не може да решава авиацията ще опитам да приведа няколко примера от историята,оставяйки читателите да си сверят мненията Без да поучавам,а просто да не съм голословен,като отговорните ни политици и чиновници,убедени,че самото изхождане на всяко мнение от техните уста го прави значимо ето ви три от безбройните примери които мога да приведа:
След края на Втората световна война военните анализатори остават без дъх пред заловените и публикувани данни за бойните резултати на немските изтребителни асове или както самите германци ги наричат – експерти.101 германски експерта имат в списъка си свалени по 100 и повече съюзнически самолета.15 от тях са свалили над двеста противникови самолета,а двама над 300:Герхард Баркхорн – 301победи и аса на асовете на всички времена Ерих Хартман – 352 победи,всичките на Източния фронт,в това число и 7 американски изтребителя Мустанг над Плоещ.
Техните постижения с много надминават тези на съюзническите изтребители,където начело на съветските асове са Иван Кожедуб с 62,Покришкин с 59 и Речкалов с 56,на американските – Бонг над Тихия океан с 40 и Габи Габрески в Европа с 28,на британските Джони Джонсън с 34 победи.
Разликата е смайваща.Нима германското Лувтвафе е имало огромно числено превъзходство в небето и с него е подавило съпротивата на противниковите изтребители.Не.От самото начало на войната немските летци изтребители воюват в условията на числено неравенство спрямо противниците си.При блицкрига във Франция превъзходството на съюзниците над немското Луфвафе по отношение на изтребителите е почти 2 към 1.А на Източния фронт те започват войната разполагайки с по-малко от 600 изтребителя срещу около 3700 съветски (от които 1300 нови,равни или по-добри от немските).В хода на войната,с изключение на ранния период,в който заради огромните първоначални загуби на съветската авиация по летищата и в безсмислени,макар и героични опити да се защитят отрязаните сухопътни войски това количествено предимство не е толкова голямо,след 1942 година заради по-ефективната работа на поставената още преди започването на военните действия на военни релси промишленост на СССР то се запазва и в края на войната дори се увеличава,достигайки съотношение почти 14 към 1 в полза на Червената армия…
Тогава може би германските самолети изтребители дотолкова превъзхождат с качествата си тези на съюзниците,че да създадат такава разлика?Не.В началото на войната този фактор оказва въздействие,но например Хартман сваля първия си противников самолет през лятото на 1943 година когато неговия МЕ-109Г вече не превъзхожда или дори отстъпва на отличните съветски Ла-5 и 7,Миг-3, ЯК-1,7 и 9 или американския Мустанг.А новите,реактивни германски изтребители практически не оказват влияние както на въздушната война,така и на списъците с победи защото така и си остават почти сурови,с въпреки усилията на "групата Новотни" недоработена тактика.Най-добрия реактивен ас на Гурмания,член на споменатата група,Гюнтер Рал има 15 победи с МЕ-262 Лястовица от 275 общо.
Или германските експерти превъзхождат тези на съюзниците с летателните си качества?Не.И като владеене на самолета и като качества на летателния състав няма такава разлика.Например Ерих Хартман е свалян цели 16 пъти,а изключителния летец изтребител Иван Кожедуб нито веднъж.И немските експерти,и съветските и съюзническите асове са превъзходни летци.
Вярно,германските експерти са натрупали своите победи от много повече бойни полети,но това е просто част от това с което те наистина превъзхождат останалите – стратегията и оттам и в тактиката на въздушния бой.
Германските изтребители провеждат така наречения „свободен лов” и могат сами да избират кога и къде,от какво височина и посока,с каква скорост да влизат в бой,да излизат от него или при неблагоприятни фактори да го избегнат.От друга страна съветските изтребители са привързани в определени пространства за да охраняват наземните войски,летища или други цели.Същото се отнася в голяма степен и за съюзническите изтребители.Така те трябва да летят в кръгове на определена височина,с постоянна скорост и се превръщат в лесни цели за прокрадващите се в облаците и от страната на слънцето,почти винаги високо над тях за да използват по-високата скорост на пикиране и по правило бягащи от гонене в спирала двойки водещ-воден на немците.Думата за обяснение има аса на асовете Ерих Хартман:
„Мисля,че повечето от тях дори не разбраха,че съм там…”.
Когато в края на войната съветските и съюзнически изтребители са освободени за свободен лов и приемат гъвкавата немска тактика водещ-воден,вместо закостенелите и умозрителни „пръстни четворки” и ешелонни построения,техните резултати започват стремително да растат. Втория пример е още по-характерен,особено в повторението и потвърждаването за пореден път на „вечното правило” ,че „експертите” и „отговорните фактори” (в лицето на политици,генерали и високопоставени чиновници) никога не са прави,и бележи авиацията завинаги:
На 4 май 1967 г. легендарният полковник Робин Олдс преживява тежко разочарование над Виетнам.На този ден той пилотира своя F-4C Phantom II и води два въздушни боя. В първия сваля противников МиГ-21, но изстрелва целя си запас от ракети „въздух-въздух”. Малко по-късно води въздушен бой с виетнамски МиГ-17 и е принуден да бяга на форсажна скорост за да се спаси.
И ако полковник Олдс успява да се приземи само леко уплашен,то много негови колеги се прощават с живота си,сражавайки се с неадекватно въоръжените си изтребители и лишени от базова изтребителна подготовка за маневриране при въздушен бой с на книга уж далеч по-слаби и остарели виетнамски самолети.Изглежда странно,но повечето от свалените във въздушен бой най-модерни американски изтребители стават жертва на отстъпващите им като технически характеристики и възможности съветски самолети от предното поколение като Миг 19,Миг 17 или дори Миг 15…
Това прави очевадно дори за дебелочелите генерали в Пентагона,че в цялостната им концепция за развитието на ВВС има нещо гнило.Не им остава нищо освен да си зададат въпросите:
Как се е стигна до това положение? Къде сбъркахме?
И подобно на Датския принц да установят,че гнилото е далеч повече от здравото.Защото от края на 50-те години сякаш изтребителната авиация на САЩ е направила стотици грешни стъпки и се оказва напълно неподготвена за сражения с противникови изтребители.
Това не е нещо ново.Винаги когато генералните решения се вземат от политикани и заседаващи в комисия чиновници,според докладите и мненията на откъснати от практиката „кабинетни експерти” резултатите са същите.
Например идеята, че маневреният въздушен бой е мъртъв, е далеч по-стара,отколкото те предполагат. Още в годините преди Втората световна война подобна идея се загнездва във Великобритания.Дори и Германия не е опазена от подобни заблуди.
Кралските ВВС очакват, че в случай на война с Германия над Острова ще се появяват само бомбардировачи, тъй като радиусът на действие на изтребителите тогава е недостатъчен, за да ескортират бомбардировачи от Европа до Англия и обратно. Това изкривява подготовката на Изтребителното командване на Кралските ВВС, където основно се цели съсредоточаване на голяма огнева мощ върху противниковите бомбардировачи. Така се стига до въвеждането на тройката като основна бойна единица на британската изтребителна авиация, където водачът има грижата за откриване на целта, а двамата му водени трябва да държат плътен строй с него и да стрелят по команда. Основните упражнения, които се изпълняват по онова време, са типови атаки по неманеврираща? въздушна цел.
В нацистка Германия са на път да им помогнат с концепцията за Zerstцrer (разрушител на немски език), която предвижда създаване на тежък изтребител с голяма скорост, продължителност на полета и огнева мощ. Тези му качества трябва да парират липсата на достатъчно маневреност. На тази база германската индустрия създава двудвигателния тежък изтребител Ме 110.
Битката за Англия ясно демонстрира,че и двете концепции са тотално неадекватни, а като цяло въздушните боеве по време на Втората световна война издигат на пиедестал масовия, маневрен, еднодвигателен изтребител като P-51, Як-9 и Ме 109.
Не много по-различни са изводите и от Корейската война, където във въздуха се срещат леките реактивни изтребители МиГ-15 и F-86.
Но както обикновено се случва уроците на практиката са бързо забравени.
Изтребителната авиация в САЩ тръгва по съвсем друг път под влияние на все по-засилващия се „ядрен догматизъм”, който командването на американските въоръжени сили проповядва все по-силно.Според тях всяка една бъдеща война ще бъде ядрена по своята същност и единственото, което има значение, са платформите за доставка на атомни бомби.
Във ВВС на САЩ след края на Втората световна война се наблюдава все по-засилващо се влияние на Стратегическото въздушно командване,което има и монопол върху стратегическите бомбардировачи, а те пък поне до края на 50-те години на ХХ век са единственото надеждно средство за нанасяне на ядрени удари в стратегическа дълбочина. Проблема е,че между офицерите от Стратегическото командване и тези от Тактическото,където са практически всички изтребители на ВВС, има огромна културна бездна. В изтребителната авиация царува атмосфера на силен индивидуализъм, агресивен манталитет и по-свободно гледане на правилата и ограниченията. В бомбардировъчната авиация манталитетът е почти диаметрално противоположен – там се залага на високата степен на сигурност (поради боравенето с ядрено оръжие), строгата субординация, която е вменена на бомбардировъчните офицери още с първите им полети на бомбардировачите с голям екипаж, и предоверяването в новите технологии.
Това уточнение е нужно, защото през 50-те и началото на 60-те практически всички висши офицери във ВВС на САЩ идват от Стратегическото командване, като по такъв начин техният манталитет се налага и върху целите ВВС на САЩ. Фокусирането върху ядреното оръжие и доминирането на бомбардировъчни офицери във ВВС на САЩ водят до това, че през годините между Корейската и Виетнамската война не е създаден нито един чист изтребител. Машините от т.нар. „Стотна серия” (Century Series) са или чисти прехващачи, които имат изцяло ракетно въоръжение, или пък са оптимизирани за ползване като изтребител-бомбардировачи (и то със силно ударение на „бомбардировачи”).За капак „Стотната серия” се състои от всичко друго, но не и от евтини и прости за експлоатация самолети.
Макар че в производство се намират и доста способни, леки и евтини бойни самолети като F-104 Starfighter и F-5 Freedom Fighter, те не са приети масово на въоръжение в САЩ, а се произвеждат основно за експорт.
Тази концепция достига до най-зрял вид при създаването на F-4C Phantom II, предназначен за ВВС на САЩ. За онова време изтребителят е чудо на техниката, като обединява в едно способностите на най-добрите прехващачи тогава (управляемо ракетно въоръжение, добри височинно-скоростни характеристики, мощен радар и наличие на втори член на екипажа) и на най-добрите изтребител-бомбардировачи (голям боен товар, широк арсенал и ядрено въоръжение).
Изобщо F-4C е много модерен за времето си самолет,но се оказва неадекватен във въздушните боеве над Виетнам.
Шокът, който идва с първите по-сериозни въздушни боеве над Виетнам през 1965–1968 г. в рамките на операция Rolling Thunder, е с апокалиптични размери.ВВС на САЩ летят на F-4C, а колегите им от ВМС на почти еквивалентния F-4B. И двете тежки и натъпкани с електроника машини са брилянтни произведения, но във Виетнам се озовават в една напълно неподходяща среда.Допълнително усложнена от наложените от „Вашингтонските експерти”,както политици от прочутата „банда” на опитващия се да контролира военните действия изцяло,едва ли не до ниво ротно командване военен министър Макнамара,така и висши офицери,никога не водили въздушен бой.
Например тези правила за влизане и водене на боя (т.нар. Rules of Engagement) забраняват използването на ракетите AIM-4 Falcon и AIM-7 Sparrow по цели на средни дистанции с използване само на системите за радиоелектронно опознаване „свой–чужд”.Преди да бъде унищожена всяка една цел,се изисква нейното визуално опознаване, което неизбежно вкарва американските изтребители в близки боеве.
Второ, надеждността на ранните ракети „въздух-въздух” като AIM-4 Falcon, AIM-7 Sparrow и AIM-9 Sidewinder е компромисна. Отказите са чести, ракетите са чувствителни към режимите на пуск и подчертано не обичат да гонят маневриращи цели.
И трето, F-4 по онова време няма вградено нарезно въоръжение (оръдие), което оставя изтребителите на милостта на капризните ракети и …оръдията на противниковите самолети.
Не на последно място се нареждат и фактите, че Phantom е сравнително голям ,лесен за визуално откриване самолет, а двигателите му оставят ясно видима димна следа при повечето режими. Видимостта от кабината също е компромисна.
Съотношението на свалени във въздушен бой F-4 срещу виетнамски МиГ (МиГ-17, МиГ-19 и МиГ-21) през 1965–1966 г. е около 1:2,5. Американските военни смятат това за почти приемливо, но през 1967–1968 г. съотношението достига практически 1:1 (във ВМС съотношението пада до трагичното 1:0,4).Това се дължи най-вече на все по-голямата агресивност на виетнамските пилоти, разбрали,че дявола не е толкова черен,подобряването на тяхната тактическа култура и огромния брой изкуствени,наложени им от политиците от типа на Макнамара ограничения,с които работят американските пилоти.
За късмет новините от Виетнам идват точно в момента, в който ВВС на САЩ разсъждават върху своя нов изтребител, който трябва да замени F-4,а не след налагането на някой от разглежданите тогава модели защото масовото мнение е,че машината трябва да лети на големи височини и скорости и да разчита на мощен радар и чисто ракетно въоръжение.
Например Кели Джонсън,който е огромен авторитет, директно предлага умалена версия на разузнавателния самолет SR-71,която трябва да работи на височина от 24 000 m и скорост от М 3,2.
За щастие на американските ВВС,тези проекти така и не стават факт.
1967 г. се оказва преломна за американската изтребителна авиация.За това освен Виетнамските ВВС изключителна помощ оказват и съветските им колеги.
На 9 юли на летището в Домодедово е проведено голямо авиошоу, на което са показани редица нови конструкции на съветската авиационна индустрия. За пръв път на широката публика е демонстриран и внушителният изтребител-прехващач МиГ-25, и то в цели четири броя. Самолетът предизвиква шок у западните военни експерти.Отначало точното предназначение на машината е неизвестно,но предварителните анализи на американските експерти показват, че се касае за високоманеврен изтребител за завоюване на превъзходство във въздуха.За това мнение най-вече спомага вида на големите вертикални и хоризонтални стабилизатори.
В действителност тяхното предназначение е да дават устойчивост при свръхзвуковите режими на полет,а МиГ-25 е замислен като чист изтребител прехващач МиГ-25П,предназначен за прехващане на вече закрития като разработка американски свръхскоростен бомбардировач „Валкирия” и след това,като резервен вариант строен и като разузнавателен МиГ-25Р, – и двата с ограничена маневреност,силно наблягайки на височинно-скоростните характеристики.
Забавно е как от всички тези недомислици и недоразумения се ражда нещо добро,защото шокът, че СССР вече притежава високоманеврен изтребител,макар и съществуващ само в главите на западните „експерти” е огромен и отрезвяващ.Особено комбиниран с горчивите уроци от виетнамското небе, където се вижда,че въздушните боеве се водят най-често на малки и средни височини, където летателните характеристики на F-4 не са никак блестящи,а стария МиГ-17 има явно превъзходство в радиуса на завой. Във ВВС на САЩ бавно, но сигурно започва да узрява идеята, че новият изтребител трябва да притежава високи летателни характеристики на малки и средни височини. Това обаче трябва да бъде наложено в борба срещу закостенялата представа, че от изтребителя се искат най-вече скорост и височина на полет.Точно тук на сцената се появява една авангардна за времето си теория.
През май 1964 г. е издаден научният труд, наречен Теория на маневреността и енергията, с автори майор Джон Бойд от ВВС на САЩ и цивилния математик Томас Кристи. Майор Бойд е изтребителен пилот с тежък нрав, но и мислене, което излиза от шаблоните на тогавашното време.
Той стига до извода, че маневреният въздушен бой може да се опрости ефективно до физическа задача, в която има две тела, като това, което запази енергията си в рамките на боя, ще излиза победител. Благодарение на използването на сложни математически формули и сериозни калкулации с използване на мощните компютри от онова време Бойд стига до изводи за това, как най-ефективно да се използва енергията на изтребителя за постигане на максимални маневрени характеристики. Бойд успява да създаде стотици графики и таблици, с чиято помощ е възможно да се оптимизира бъдещият изтребител още на чертожната дъска, а маневрените характеристики на различни изтребители да се сравняват ефективно и на хартия.Трудът на майор Бойд изведнъж придобива огромно значение и той получава статус на съветник към програмата за нов изтребител. Майор Бойд успява да повлияе на F-X в немалка степен, но решаващият глас за програмата идва от комбинацията между бойния опит от Виетнам,опасенията за висока цена на проекта и ясните доказателства от математическите моделирания, че един маневрен F-X ще превъзхожда съветските изтребители и ще бъде по-добър изтребител от скоростния F-X.
Това поставя основите на легендарния изтребител F-15 и цялостната концепция за развитието на маневрения въздушен бой довела ни до свръхманевреността на изтребителите от 5 поколение.
И нещо далеч по-значително и важно.Връща нормалността.
В която разработването на всяко оръжие,включително и сложно като боен самолет следва изискванията които поставя директния сблъсък с противника и практическия опит от бойните действия,а не далечните от реалността бълнувания на политиците и генералитета,нито фантастичните творения на авиоконструкторите,които запалват въображението,но просто не стават за реални бойни действия.
Плюс още нещо също толкова важно.Създава основа на търсенията в областта на тактическите прийоми и стратегии за използване,които започват да се създават в новите школи и програми за бойно майсторство от типа на Топ Гън.
Това е и причината да отделя толкова думи и място за предаване на темата за американските заблуди и лутания относно изтребителите,която с някои изменения е взаимствана от статия на Красимир ГРОЗЕВ,чудесно изложил цялата история.
Част 2 от 3
Валентин Тодоров
След края на Втората световна война военните анализатори остават без дъх пред заловените и публикувани данни за бойните резултати на немските изтребителни асове или както самите германци ги наричат – експерти.101 германски експерта имат в списъка си свалени по 100 и повече съюзнически самолета.15 от тях са свалили над двеста противникови самолета,а двама над 300:Герхард Баркхорн – 301победи и аса на асовете на всички времена Ерих Хартман – 352 победи,всичките на Източния фронт,в това число и 7 американски изтребителя Мустанг над Плоещ.
Техните постижения с много надминават тези на съюзническите изтребители,където начело на съветските асове са Иван Кожедуб с 62,Покришкин с 59 и Речкалов с 56,на американските – Бонг над Тихия океан с 40 и Габи Габрески в Европа с 28,на британските Джони Джонсън с 34 победи.
Разликата е смайваща.Нима германското Лувтвафе е имало огромно числено превъзходство в небето и с него е подавило съпротивата на противниковите изтребители.Не.От самото начало на войната немските летци изтребители воюват в условията на числено неравенство спрямо противниците си.При блицкрига във Франция превъзходството на съюзниците над немското Луфвафе по отношение на изтребителите е почти 2 към 1.А на Източния фронт те започват войната разполагайки с по-малко от 600 изтребителя срещу около 3700 съветски (от които 1300 нови,равни или по-добри от немските).В хода на войната,с изключение на ранния период,в който заради огромните първоначални загуби на съветската авиация по летищата и в безсмислени,макар и героични опити да се защитят отрязаните сухопътни войски това количествено предимство не е толкова голямо,след 1942 година заради по-ефективната работа на поставената още преди започването на военните действия на военни релси промишленост на СССР то се запазва и в края на войната дори се увеличава,достигайки съотношение почти 14 към 1 в полза на Червената армия…
Тогава може би германските самолети изтребители дотолкова превъзхождат с качествата си тези на съюзниците,че да създадат такава разлика?Не.В началото на войната този фактор оказва въздействие,но например Хартман сваля първия си противников самолет през лятото на 1943 година когато неговия МЕ-109Г вече не превъзхожда или дори отстъпва на отличните съветски Ла-5 и 7,Миг-3, ЯК-1,7 и 9 или американския Мустанг.А новите,реактивни германски изтребители практически не оказват влияние както на въздушната война,така и на списъците с победи защото така и си остават почти сурови,с въпреки усилията на "групата Новотни" недоработена тактика.Най-добрия реактивен ас на Гурмания,член на споменатата група,Гюнтер Рал има 15 победи с МЕ-262 Лястовица от 275 общо.
Или германските експерти превъзхождат тези на съюзниците с летателните си качества?Не.И като владеене на самолета и като качества на летателния състав няма такава разлика.Например Ерих Хартман е свалян цели 16 пъти,а изключителния летец изтребител Иван Кожедуб нито веднъж.И немските експерти,и съветските и съюзническите асове са превъзходни летци.
Вярно,германските експерти са натрупали своите победи от много повече бойни полети,но това е просто част от това с което те наистина превъзхождат останалите – стратегията и оттам и в тактиката на въздушния бой.
Германските изтребители провеждат така наречения „свободен лов” и могат сами да избират кога и къде,от какво височина и посока,с каква скорост да влизат в бой,да излизат от него или при неблагоприятни фактори да го избегнат.От друга страна съветските изтребители са привързани в определени пространства за да охраняват наземните войски,летища или други цели.Същото се отнася в голяма степен и за съюзническите изтребители.Така те трябва да летят в кръгове на определена височина,с постоянна скорост и се превръщат в лесни цели за прокрадващите се в облаците и от страната на слънцето,почти винаги високо над тях за да използват по-високата скорост на пикиране и по правило бягащи от гонене в спирала двойки водещ-воден на немците.Думата за обяснение има аса на асовете Ерих Хартман:
„Мисля,че повечето от тях дори не разбраха,че съм там…”.
Когато в края на войната съветските и съюзнически изтребители са освободени за свободен лов и приемат гъвкавата немска тактика водещ-воден,вместо закостенелите и умозрителни „пръстни четворки” и ешелонни построения,техните резултати започват стремително да растат. Втория пример е още по-характерен,особено в повторението и потвърждаването за пореден път на „вечното правило” ,че „експертите” и „отговорните фактори” (в лицето на политици,генерали и високопоставени чиновници) никога не са прави,и бележи авиацията завинаги:
На 4 май 1967 г. легендарният полковник Робин Олдс преживява тежко разочарование над Виетнам.На този ден той пилотира своя F-4C Phantom II и води два въздушни боя. В първия сваля противников МиГ-21, но изстрелва целя си запас от ракети „въздух-въздух”. Малко по-късно води въздушен бой с виетнамски МиГ-17 и е принуден да бяга на форсажна скорост за да се спаси.
И ако полковник Олдс успява да се приземи само леко уплашен,то много негови колеги се прощават с живота си,сражавайки се с неадекватно въоръжените си изтребители и лишени от базова изтребителна подготовка за маневриране при въздушен бой с на книга уж далеч по-слаби и остарели виетнамски самолети.Изглежда странно,но повечето от свалените във въздушен бой най-модерни американски изтребители стават жертва на отстъпващите им като технически характеристики и възможности съветски самолети от предното поколение като Миг 19,Миг 17 или дори Миг 15…
Това прави очевадно дори за дебелочелите генерали в Пентагона,че в цялостната им концепция за развитието на ВВС има нещо гнило.Не им остава нищо освен да си зададат въпросите:
Как се е стигна до това положение? Къде сбъркахме?
И подобно на Датския принц да установят,че гнилото е далеч повече от здравото.Защото от края на 50-те години сякаш изтребителната авиация на САЩ е направила стотици грешни стъпки и се оказва напълно неподготвена за сражения с противникови изтребители.
Това не е нещо ново.Винаги когато генералните решения се вземат от политикани и заседаващи в комисия чиновници,според докладите и мненията на откъснати от практиката „кабинетни експерти” резултатите са същите.
Например идеята, че маневреният въздушен бой е мъртъв, е далеч по-стара,отколкото те предполагат. Още в годините преди Втората световна война подобна идея се загнездва във Великобритания.Дори и Германия не е опазена от подобни заблуди.
Кралските ВВС очакват, че в случай на война с Германия над Острова ще се появяват само бомбардировачи, тъй като радиусът на действие на изтребителите тогава е недостатъчен, за да ескортират бомбардировачи от Европа до Англия и обратно. Това изкривява подготовката на Изтребителното командване на Кралските ВВС, където основно се цели съсредоточаване на голяма огнева мощ върху противниковите бомбардировачи. Така се стига до въвеждането на тройката като основна бойна единица на британската изтребителна авиация, където водачът има грижата за откриване на целта, а двамата му водени трябва да държат плътен строй с него и да стрелят по команда. Основните упражнения, които се изпълняват по онова време, са типови атаки по неманеврираща? въздушна цел.
В нацистка Германия са на път да им помогнат с концепцията за Zerstцrer (разрушител на немски език), която предвижда създаване на тежък изтребител с голяма скорост, продължителност на полета и огнева мощ. Тези му качества трябва да парират липсата на достатъчно маневреност. На тази база германската индустрия създава двудвигателния тежък изтребител Ме 110.
Битката за Англия ясно демонстрира,че и двете концепции са тотално неадекватни, а като цяло въздушните боеве по време на Втората световна война издигат на пиедестал масовия, маневрен, еднодвигателен изтребител като P-51, Як-9 и Ме 109.
Не много по-различни са изводите и от Корейската война, където във въздуха се срещат леките реактивни изтребители МиГ-15 и F-86.
Но както обикновено се случва уроците на практиката са бързо забравени.
Изтребителната авиация в САЩ тръгва по съвсем друг път под влияние на все по-засилващия се „ядрен догматизъм”, който командването на американските въоръжени сили проповядва все по-силно.Според тях всяка една бъдеща война ще бъде ядрена по своята същност и единственото, което има значение, са платформите за доставка на атомни бомби.
Във ВВС на САЩ след края на Втората световна война се наблюдава все по-засилващо се влияние на Стратегическото въздушно командване,което има и монопол върху стратегическите бомбардировачи, а те пък поне до края на 50-те години на ХХ век са единственото надеждно средство за нанасяне на ядрени удари в стратегическа дълбочина. Проблема е,че между офицерите от Стратегическото командване и тези от Тактическото,където са практически всички изтребители на ВВС, има огромна културна бездна. В изтребителната авиация царува атмосфера на силен индивидуализъм, агресивен манталитет и по-свободно гледане на правилата и ограниченията. В бомбардировъчната авиация манталитетът е почти диаметрално противоположен – там се залага на високата степен на сигурност (поради боравенето с ядрено оръжие), строгата субординация, която е вменена на бомбардировъчните офицери още с първите им полети на бомбардировачите с голям екипаж, и предоверяването в новите технологии.
Това уточнение е нужно, защото през 50-те и началото на 60-те практически всички висши офицери във ВВС на САЩ идват от Стратегическото командване, като по такъв начин техният манталитет се налага и върху целите ВВС на САЩ. Фокусирането върху ядреното оръжие и доминирането на бомбардировъчни офицери във ВВС на САЩ водят до това, че през годините между Корейската и Виетнамската война не е създаден нито един чист изтребител. Машините от т.нар. „Стотна серия” (Century Series) са или чисти прехващачи, които имат изцяло ракетно въоръжение, или пък са оптимизирани за ползване като изтребител-бомбардировачи (и то със силно ударение на „бомбардировачи”).За капак „Стотната серия” се състои от всичко друго, но не и от евтини и прости за експлоатация самолети.
Макар че в производство се намират и доста способни, леки и евтини бойни самолети като F-104 Starfighter и F-5 Freedom Fighter, те не са приети масово на въоръжение в САЩ, а се произвеждат основно за експорт.
Тази концепция достига до най-зрял вид при създаването на F-4C Phantom II, предназначен за ВВС на САЩ. За онова време изтребителят е чудо на техниката, като обединява в едно способностите на най-добрите прехващачи тогава (управляемо ракетно въоръжение, добри височинно-скоростни характеристики, мощен радар и наличие на втори член на екипажа) и на най-добрите изтребител-бомбардировачи (голям боен товар, широк арсенал и ядрено въоръжение).
Изобщо F-4C е много модерен за времето си самолет,но се оказва неадекватен във въздушните боеве над Виетнам.
Шокът, който идва с първите по-сериозни въздушни боеве над Виетнам през 1965–1968 г. в рамките на операция Rolling Thunder, е с апокалиптични размери.ВВС на САЩ летят на F-4C, а колегите им от ВМС на почти еквивалентния F-4B. И двете тежки и натъпкани с електроника машини са брилянтни произведения, но във Виетнам се озовават в една напълно неподходяща среда.Допълнително усложнена от наложените от „Вашингтонските експерти”,както политици от прочутата „банда” на опитващия се да контролира военните действия изцяло,едва ли не до ниво ротно командване военен министър Макнамара,така и висши офицери,никога не водили въздушен бой.
Например тези правила за влизане и водене на боя (т.нар. Rules of Engagement) забраняват използването на ракетите AIM-4 Falcon и AIM-7 Sparrow по цели на средни дистанции с използване само на системите за радиоелектронно опознаване „свой–чужд”.Преди да бъде унищожена всяка една цел,се изисква нейното визуално опознаване, което неизбежно вкарва американските изтребители в близки боеве.
Второ, надеждността на ранните ракети „въздух-въздух” като AIM-4 Falcon, AIM-7 Sparrow и AIM-9 Sidewinder е компромисна. Отказите са чести, ракетите са чувствителни към режимите на пуск и подчертано не обичат да гонят маневриращи цели.
И трето, F-4 по онова време няма вградено нарезно въоръжение (оръдие), което оставя изтребителите на милостта на капризните ракети и …оръдията на противниковите самолети.
Не на последно място се нареждат и фактите, че Phantom е сравнително голям ,лесен за визуално откриване самолет, а двигателите му оставят ясно видима димна следа при повечето режими. Видимостта от кабината също е компромисна.
Съотношението на свалени във въздушен бой F-4 срещу виетнамски МиГ (МиГ-17, МиГ-19 и МиГ-21) през 1965–1966 г. е около 1:2,5. Американските военни смятат това за почти приемливо, но през 1967–1968 г. съотношението достига практически 1:1 (във ВМС съотношението пада до трагичното 1:0,4).Това се дължи най-вече на все по-голямата агресивност на виетнамските пилоти, разбрали,че дявола не е толкова черен,подобряването на тяхната тактическа култура и огромния брой изкуствени,наложени им от политиците от типа на Макнамара ограничения,с които работят американските пилоти.
За късмет новините от Виетнам идват точно в момента, в който ВВС на САЩ разсъждават върху своя нов изтребител, който трябва да замени F-4,а не след налагането на някой от разглежданите тогава модели защото масовото мнение е,че машината трябва да лети на големи височини и скорости и да разчита на мощен радар и чисто ракетно въоръжение.
Например Кели Джонсън,който е огромен авторитет, директно предлага умалена версия на разузнавателния самолет SR-71,която трябва да работи на височина от 24 000 m и скорост от М 3,2.
За щастие на американските ВВС,тези проекти така и не стават факт.
1967 г. се оказва преломна за американската изтребителна авиация.За това освен Виетнамските ВВС изключителна помощ оказват и съветските им колеги.
На 9 юли на летището в Домодедово е проведено голямо авиошоу, на което са показани редица нови конструкции на съветската авиационна индустрия. За пръв път на широката публика е демонстриран и внушителният изтребител-прехващач МиГ-25, и то в цели четири броя. Самолетът предизвиква шок у западните военни експерти.Отначало точното предназначение на машината е неизвестно,но предварителните анализи на американските експерти показват, че се касае за високоманеврен изтребител за завоюване на превъзходство във въздуха.За това мнение най-вече спомага вида на големите вертикални и хоризонтални стабилизатори.
В действителност тяхното предназначение е да дават устойчивост при свръхзвуковите режими на полет,а МиГ-25 е замислен като чист изтребител прехващач МиГ-25П,предназначен за прехващане на вече закрития като разработка американски свръхскоростен бомбардировач „Валкирия” и след това,като резервен вариант строен и като разузнавателен МиГ-25Р, – и двата с ограничена маневреност,силно наблягайки на височинно-скоростните характеристики.
Забавно е как от всички тези недомислици и недоразумения се ражда нещо добро,защото шокът, че СССР вече притежава високоманеврен изтребител,макар и съществуващ само в главите на западните „експерти” е огромен и отрезвяващ.Особено комбиниран с горчивите уроци от виетнамското небе, където се вижда,че въздушните боеве се водят най-често на малки и средни височини, където летателните характеристики на F-4 не са никак блестящи,а стария МиГ-17 има явно превъзходство в радиуса на завой. Във ВВС на САЩ бавно, но сигурно започва да узрява идеята, че новият изтребител трябва да притежава високи летателни характеристики на малки и средни височини. Това обаче трябва да бъде наложено в борба срещу закостенялата представа, че от изтребителя се искат най-вече скорост и височина на полет.Точно тук на сцената се появява една авангардна за времето си теория.
През май 1964 г. е издаден научният труд, наречен Теория на маневреността и енергията, с автори майор Джон Бойд от ВВС на САЩ и цивилния математик Томас Кристи. Майор Бойд е изтребителен пилот с тежък нрав, но и мислене, което излиза от шаблоните на тогавашното време.
Той стига до извода, че маневреният въздушен бой може да се опрости ефективно до физическа задача, в която има две тела, като това, което запази енергията си в рамките на боя, ще излиза победител. Благодарение на използването на сложни математически формули и сериозни калкулации с използване на мощните компютри от онова време Бойд стига до изводи за това, как най-ефективно да се използва енергията на изтребителя за постигане на максимални маневрени характеристики. Бойд успява да създаде стотици графики и таблици, с чиято помощ е възможно да се оптимизира бъдещият изтребител още на чертожната дъска, а маневрените характеристики на различни изтребители да се сравняват ефективно и на хартия.Трудът на майор Бойд изведнъж придобива огромно значение и той получава статус на съветник към програмата за нов изтребител. Майор Бойд успява да повлияе на F-X в немалка степен, но решаващият глас за програмата идва от комбинацията между бойния опит от Виетнам,опасенията за висока цена на проекта и ясните доказателства от математическите моделирания, че един маневрен F-X ще превъзхожда съветските изтребители и ще бъде по-добър изтребител от скоростния F-X.
Това поставя основите на легендарния изтребител F-15 и цялостната концепция за развитието на маневрения въздушен бой довела ни до свръхманевреността на изтребителите от 5 поколение.
И нещо далеч по-значително и важно.Връща нормалността.
В която разработването на всяко оръжие,включително и сложно като боен самолет следва изискванията които поставя директния сблъсък с противника и практическия опит от бойните действия,а не далечните от реалността бълнувания на политиците и генералитета,нито фантастичните творения на авиоконструкторите,които запалват въображението,но просто не стават за реални бойни действия.
Плюс още нещо също толкова важно.Създава основа на търсенията в областта на тактическите прийоми и стратегии за използване,които започват да се създават в новите школи и програми за бойно майсторство от типа на Топ Гън.
Това е и причината да отделя толкова думи и място за предаване на темата за американските заблуди и лутания относно изтребителите,която с някои изменения е взаимствана от статия на Красимир ГРОЗЕВ,чудесно изложил цялата история.
Част 2 от 3
Валентин Тодоров
Тагове:
Няма коментари
