От древността сме наследили делението на художествените жанрове особено драмата,но по-късно романите и филмите в два,на пръв поглед противоположни клона – трагедия и комедия.

Въпреки,че присъстват в практически всички култури,тези два термина най-често се отнасят за драматическа традиция,която исторически изиграва решителна роля за самоопределението на Западната цивилизация.

Според Реймонд Уилямс тези два термина често се използват за обозначения на мощния ефект на културната идентичност и историческата приемственост — «гърци,римляни,ренесанс и възрожденци в една културна форма; элини и християни в общия случай».

Въпреки всеобщо разпространеното мнение всъщност в голямата част на сюжета и действието те се препокриват.Дори могат да бъдат напълно еднакви освен в един детайл.

В трагедията героите понасят ударите на неумолимата съдба,борят се със себе си и околните, обичат и мразят,шегуват се и плачат,остават верни на принципите си или ги предават,воюват с враговете и собствените си демони или подгъват коляно преди неизбежния,задължително катастрофален за тях край.

В трагедията героите понасят ударите на неумолимата съдба,борят се със себе си и околните, обичат и мразят,шегуват се и плачат,остават верни на принципите си или ги предават,воюват с враговете и собствените си демони или подгъват коляно преди неизбежния,задължително щастлив за тях край.

Шекспир винаги е твърдял,че пише комедии.И определено е знаел какво казва.Последното действие на „Хамлет” където изкуствено,в пълно противоречие с цялостния дух на творбата справедливостта възтържествува го доказва.Както и братската прегръдка между Монтеки и Каполети във финала на „Ромео и Жулиета”…

Това,изкуствения,с нищо не предизвикан от действието или бездействието на героите хепиенд е това което превръща трагедията в комедия.

За разлика от Великия драматург Бил Шекспир Уди Алън не е съвсем прав в твърдението си:

„Единствената разлика между трагедията и комедията се състои в това,че в комедията хората намират начин да се справят с трагедията.”

Не хората,тоест пълнокръвните герои на художествените произведения намират начин.Те както в реалния живот никога не успяват да стигнат до хипиенд.

Вместо тях това го прави автора,най-често за да угоди на неща като масовия вкус и наложената в момента на създаването на творбата „политическа коректност”.

Като нелепия финал на „Тартюф” на Молиер например.

Или както също толкова изкуствено нелепото възнаграждаване на всекиго от героите според желанията му в последната серия на съвременния,превърнал се в културен феномен филмов сериал „Игра на тронове”.

Надявам се Джордж Реймънд Ричард Мартин да довърши последните две книги от епоса си „Песен за огън и лед”,поправяйки този типично холивудски финал.Да го довърши в духа на реализма,където властва трагедията.Макар и в свят който признава само комедията.

Валентин Тодоров